ЗА ДВАТА ПЪТЯ, АДЕПТИТЕ И  БОДХИСАТВАТА 

И КАК ДА РАЗЛИЧАВАМЕ УМА ОТ СЪРЦЕТО

 

Има два пътя!  Eдиният е да се делим на избрани-посветени и неизбрани-непосветени. Да се делим на добри и лоши! Да се борим за превъзходство и първенство! Но. Има едно „но”! Голямото НО! Пред Отецът всички сме равни, и този Отец е само Един. И има само една Единна Вяра. Многото религии скоро ще станат само една, тази на Вярата на Отецът Велик.

И така - първият път като възможност, това е да се делим. Но може и да го превъзмогнем чрез упорита работа този неправилен път. В този път се казва, обичайно, че ние сме най-близки и най-православни. Че ние сме най-отпред по служене. Но, вижте, нека си зададем въпроса! Кой всъщност служи сега на Отецът! Отговорът е: Само този, който служи на своите ближни! Този, който е при страдащите и намиращите се в нужда!

Вторият път, като възможност, това е пътят на Опита да се изслушаме, разбираме и уважаваме! Този път е труден. В този път, всеки един, от своят ъгъл е длъжен да направи малък, - малък, не голям, компромис със себе си, със собствените си убеждения. Съвсем малък компромис, който никак не нарушава неговата вяра, а тоест засяга неговото его. Каква е разликата, между малкия и големия компромис? Разликата е, че при малкият – Бог си остава в сърцето и не се нарушава вярата и вътрешността й. Докато при големият компромис, човек изкривява вече собственото си убеждение и неговата интуиция почти винаги въстава срещу това. Ако е буден разбира се, и не е зомбиран. /Тази забележка е необходима да се направи, тъй като днес много хора не само че не са будни, ами са потънали дълбоко в своето езотерично или окултно его, и наричат това търсеща Бога духовност./

 

И така, двата пътя са пред нас!

Според равнището си на будност, хората се разполагат по някой от етажите на следовниците на Божествения и Духовен планове. Тези, които следват божествените школи понякога снизходително наблюдават усилията на своите младши братя. Те трябва да направят също компромис, за да разберат, че младите души не могат да се изкачат толкова нагоре по пътя на мъдростта просто ей така без спомагателни стълбици.

А тези, които пък са по етажите на духовните школи, школи стремящи се нагоре, водени от по-старши братя, получили земни посвещения, за тях се отнася приказката, че  е добре, когато някой когото не разбират изцяло да го питат, за мотивацията му, а не да го заклеймяват и квалифицират със свои етикети, тъй като е казано също. Оценявай според равнището на което седиш. Защото високостоящото е трудно да бъде оценено от мравката, която не го и познава даже в своето пълзене като мравка, а при това да почне да го оценява!  И двете групи школи са си необходими, една на друга. Тъй като идването до Божествената минава през духовната. А тази духовна школа, която днес смята, че е велика според броя на последователите си, нека знае, че и тя е временна, и функция на връзката си с горните божествените школи. Никоя школа няма право да задържа при себе си последователи, защото пътят нагоре е един и той води само към Отецът. В този смисъл, днешните духовни школи трябва да помагат на горните Божествени, сред които централно място заема Школата на Спасителя, Школата на Христос и неговите най-близки сътрудници.

Школата на Беинса Дуно, е изцяло Христова и Божествена. Тя трябва да се различава от днешното земно проявление, наречено дъновизъм, което по своята същност се опитва да направи ментална, окултна или всъщност поредната духовна школа. Истинската школа на Учителя – познат като Дънов или Беинса Дуно, е строго божествена. Божествена е школата на Йоан, вътрешният ученик на Спасителя.  Днешните школи, познати като окултни или езотерични, или пък тези назоваващи се Нова Епоха, са изцяло духовни школи. Те дават възможност на последователите на Пътя към Себе си, да се заловят отначало към някое от стъпалцата водещи нагоре. Но ако школите на Новата Епоха, или т.нар. Ню Ейдж, или пък тези на Епохата на Водолея, не водят към Пътя на служенето, то те изцяло са в дисонанс с Божествените школи и де факто се явяват луцифериански, гностични, водещи към самоцелно познание. Има много духовни школи, които следва да признаем, че прилежно работят от своя план, за докарване на своите последователи до Школата на Христос. Такива духовни школи представляват пример за осъществен синхрон в работата си с Божествените школи.

Как да разпознаем една школа, каква е, и дали е Божествена, или пък духовна, или пък само менте, тоест ментална? Отговорът е, че делата на самите принадлежащи към тези школи, най-добре говорят за школата, към която се причисляват. Делата на първите са безкористни и безлични. Делата на вторите са свързани с групи, личностен авторитет, егрегориално влияние, изявено лидерство и роля на гуру. Третите групи, менталните са свързани преди всичко с пари и пак пари. Те целят да издърпат колкото се може повече енергия от наивните си последователи.

Ето един пример!

Срещат се двама последователи на Пътищата към нагоре, т.нар. духовно. Първият казва: всичко е прекрасно, всичко е в положителни образи, защото както виждаш аз се научих да мисля положително. Вече не виждам лошото, и така изхвърлих от живота си негативните ситуации. Движа се напред! Вторият ученик, който бил последовател на една друга школа, която учела, че човек трябва да изследва ситуациите и да ги преодолява с радост, като се опитва да схваща реалността непредубедено, през цялото време обаче помагайки в служене на другите, се усмихнал и казал. Братко, виждаш ли облаците. Виждам ги, отвърнал, първият следовник. Чудесни са, виж само каква красота носят. Братко, попитал го вторият, а виждал ли бурята, която се задава с тях. И нея, виждам, виждам, ах, каква прекрасна буря. Всичко е чудесно и наред. Отвърнал самоуверено първият. Братко, братко, а би ли се опитал да предупредиш жътварите, за да приютят своята реколта. Айде да направим усилия и да им кажем, че ги чака порой, защото те изнурени не виждат по далече от умората си. Кои, жетварите ли, отвърнал първият, ами че те да не са слепи. Не е моя работа да ги предупреждавам. Не са ме питали! Казал самоуверено първият. Абе, братко, нали и ние двамата според Учителя сме равни с тях, не виждаш ли, че са уморени и не виждат небето. Длъжни сме да ги предупредим за пороя. Защото утре и двамата с тебе, няма да имаме заради изсипалия се порой, никаква храна. Помисли само, колко дечица ще останат също гладни. Нима не си струва заради това, да ги предупредим тези хорица!

- Аз искам да виждам само положителното, братко, не ме интересува мен ни глада, ни пороя. Аз живея в моя свят, а в него всичко си е подредено. Бог всичко е направил така, че да има хармония в случващото се. Даже и пороят, който ще се изсипе, и той ще бъде от Бога и затуй, остави нещата такива, каквито са си. Всеки да си получи своя урок. Отвърнал самоуверено първия следовник. Сякаш знаел всичко, и сякаш бил посветен от самият Бог?

 - Братко, това е така, но ние сме тука на тази земя, за да служим и за да помагаме на ближните. Това е последната Школа, която ни завеща нашият Спасител. Аз отивам да им помагам при тях ще съм докато трае бурята, а ти….продължавай щом толкова искаш да съзерцаваш хармонията на бурята, но скоро ще те очаквам да слезеш долу при нас.

Изминали години! Единият ученик станал адепт и повел след себе си цяла армия, която се надпреварвала да служи на ближния, а другият заел мястото на бодхисатва на новите времена.

 

Учениците на адептите нямат смирение в началото на своя път към Духа, и затуй, те понякога забравят, че над техният учител има още много равнища и понякога се получава смехотворната ситуация, че този от който се е  учил техният наставник, появявайки се при тях, те го изругават и поставят в графата – непосветен и прост. Те не го познават, че той именно е Учителят на техния учител. Самите земни наставници не познават етажите на духовното над себе си, а така, всичко онова, което е над тях е Бог! И се стига до абсурда, че Царят дава, но пъдарят не разрешава. Отгоре Бог иска едно нещо, но юнаците без калпаци очакват своя наставник да им каже всичко онова, което Бог иска. Те накратко, нямат директен контакт с Бога в себе си, а се придържат към наставника си. Липсва синхрон, между етажите, и понякога Бог не може да се изкаже на своите, освен чрез простия народ, тъй като наставниците, онези, които трябва да играят ролята на трансмитери и предаватели на Божието,  са се превърнали в фарисеи, отдалечени от народа, вълци в овча кожа. В този смисъл е крайно време да се синхронизират земните и духовните посвещения, защото още преди 2000 години, Спасителят идвайки на земята, заяви, че Учителят е само един, и никой няма право да се нарича с това име, Учител, и от равнището на някакъв наставник да се счита за критерий на мъдростта и истината. Само Христос и неговата йерархия днес могат да показват Пътя на хората. Другите са само стъпалца към тях самите.

В липсата на недостатъчно зрялост и завършена стратегия, се крият повечето от погрешките на днешните лъжеучители, тоест наставници. Всеки човек може да бъде наставник на другия, но със смирение и благ тон. Осъзнавайки, че в съответната кармична ситуация, той е избран за да може чрез него да се покаже Пътя. Не аз, а Бог у мене, това понякога забравят учениците на днешните земнопосветени учители. Посвещения днес на земята никой не може да дава. Освен един и това е Духът, който пребивава в съответния представител, подготвен за работа с Него.

В днешните ученици на земнопосветените учители и наставници отсъства също така и милосърдието и състраданието. Те са тези, които понякога заявяват –оставете го, това им е кармата, не им помагайте. А всъщност човечецът намиращ се в кармична ситуация, обременен от товара, и глас не му остава да поиска помощ, но сърцето му моли за помощ  и само истински посветения вижда с крайчеца на окото си истинската ситуация след като е доловил изнемогата на тази душа. И какво! Да слушаме кого! Първият лъженаставник, който приканва към бездействие или пък да се вслушаме в мъдростта на слушащият наистина сърцето си. Как да ги различим двамата и въобще как да различим гласа на сърцето от гласа на ума. Първо, умът никога не приканва към нещо без полза и без някаква корист. Да се помага, че защо, той не е длъжен, така говори почти винаги старозаветния човек в който обитава непробудена душа. Но, там където има будност, а това вече е мост към новозаветното мислене, там се чувства полъха на състраданието и зова – защо пък да не помогна, като може по-този начин да се окажа полезен и така нищо не рискувам. А посветеният, той пък направо знае, точно с какво да помогне на невидимият зов на сърцето на просещата помощ душа.

В духовните школи, водачите на тези школи дават познания, но твърде рядко се запътват да работят за вътрешното събуждане. По-удобно е онова другото, което укрепва връзката им с доверието на техните ученици, а то е след като им спечели доверието, да ги прикани да следват път, подобен на нему самия. Истиският азов учител никога не преподава по този начин, характерен за еговите учители и наставници. Той преподава събуждане от начало до край, и знания само там, където това води до събуждане и разцъфтяване на душата.. Сърцето, когато обикновено иска да каже нещо, то зависи в повечето случаи от ума, и затуй, то използва гласа на безмълвието. То в тишина наблюдава и ако има състрадание, това е негово дело. Умът като цяло никога не изпитва състрадание и затуй, по това ще може да ги различите двамата  - кога умът, и кога сърцето говорят. Умът, говори през еговите наставници, докато азовите наставници, те винаги говорят от сърце. Будността, това е признак на сърцето. Има ли будност, там сърцето може да бъде чуто. Но без будност, то е ясно, че говори умът. Самото позитивно мислене, генерирано в т.нар. „страна на неограничените възможности Америка”, то е продукт на желанието на ума да тръгне по пътя на доброто, но за да може този път да стане реален, трябва да се мине през самото събуждане. Ако няма събуждане, ще има просто козметично правене на добро и т.нар. благотворителни акции в името на личната полза и просперитет. Егото и умът тръбят и говорят на всеослушание, сърцето и будността, винаги избират пътя на делата, които са истински само в мълчание. Правиш добро и забравяш! Служиш и толкова! Това ти носи радост!

 

Плодовете на еговите наставници са обикновено тези, които тръбят за позитивно мислене и линейно схващат това напътствие да се мисли положително, но какво против биха имали те, ако паралелно с това положително мислене се научат и на диагностика на самата ситуация, такава каквато е тя, с оглед на промяната в положителна насока. Положително мислене – да, но това не означава да не виждаме болестите и недъзите на обществото, защото само, когато ги забележим, ние можем да започнем работа с тяхното отстраняване. Проблемът се регистрира и с това започва неговото разрешение. В този смисъл идеалната същност на позитивното мислене е това, което приканва хората негови следовници да регистрират проблема такъв, какъвто  е той. Без розови очила! И без да се говори, това не искам да чувам и това не искам да виждам. Вие трябва да виждате реалността, такава каквато е тя, за да може да помогнете на невидимият свят да подобри тази реалност. Някои автори като станалите свръхпопулярни в момента Ню Ейдж автори биха си задали въпрос, защо като сме толкова популярни от десетки години, обществото продължава да върви все надолу, защото промяна не настъпва. Или пък, даже и да сме се опитали да натиснем спирачка, то инерционният момент е толкова мощен, че до спирането от невярната посока, катастрофата е сигурна. Ама, ние не искаме да виждаме това, ще кажат някои. Да, разбира се, вие виждате докъдето можете. Но защо да не позволите на създаването на картина-образ за желание за промяна в самите дълбоки условия, които създават невярното движение в обществото. Само когато обществото достигне до съзнанието за желание за промяна, само тогава ще започнат и самите промени. Иначе с позивите за позитивно мислене, се постига едно единствено нещо: А то е, че Системата непоклатимо продължава да се самосъхранява и самоувековечава.

Желанието за промяна в положителна насока днес  е нужно на методите за положително мислене. Нека тези, които не желаят да виждат отрицателни явления в обществото, да имат смелостта да си зададат въпроса, докога ще продължават тези явления да се пораждат от инертността и бездействието на масите, които нехаят, когато виждат, че някой е паднал и заявяват студеносърдечно, че това всъщност било негова карма.

СЛУЖЕНЕ

За правенето на добро – из лекция на Виссарион от 14 март 2010 год.

 „Аз ви уча да служите един на друг, а не да се устремявате да търсите радост.Да служите,служението на ближния е главната ценност.Ако вие преследвате радост, то леко ще се съблазните на глупости, които могат да донесат временна радост, които създават илюзия на радост, но това няма да радва сърцата ви. И ще търпите много мъка от този стремеж…Вие трябва да изработите радост в служението си, а сега вие искате да намерите радост, когато някой трябва да ви радва,някой,вашата радост зависи от другите хора – от тяхната воля,пожелания.А те пък са постоянно с развалено настроение.И вие сте лишени от радост и остава само да им се обиждате.Защо по никакъв начин не ви радват.А-а не ми харесва , не ми доставя радост тогава друг ще намеря…Вие постоянно чакате някаква ненормална радост.А това е пусто, повърхностно. Ходите като в кино – да ви покажат нещо и да ви зарадват, да се посмеете.И вие зависите от това ,че някой трябва да ви радва.

АКО ВИЕ СЕ НАУЧИТЕ ДА СЕ РАДВАТЕ ОТ ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЛУЖИТЕ НА БЛИЖНИТЕ, то докато има редом с вас хора, на вас ви е обезпечена радост. Защото макар и едва едва, но вие имате възможност да направите нещо за другия.Толкоз – вие имате радост.

: Пробвайте да намирате радостни образи в този момент, когато ви липсва радост.Търси положителното, главата на човека може милиони образи да намира. Главното е да се научите да ги търсите тези образи,да ги създавате, да се учите да радвате себе си, да намирате, да извличате това положителното, което в този случай действително съществува. В света има маса такива примери, обстоятелства , когато  човек,намирайки се в много трудни условия, се учи да намери нещо, което го подтиква да се усмихне, да се зарадва  на това, на което другите за свикнали да се плашат и да преживяват. И ето, това трябва да се научите за изработвате в себе си. То само няма да се прояви. Когато имате добро настроение, то у вас леко се получава.Но да правите ДОБРО, трябва всеки ден, а не по настроение. А всеки ден вие сте в сложно състояние – много умора,преживявания. И именно в този всеки ден трябва да се учите да правите това положителното, колкото и трудно да е. Заставете себе си с усмивка, като се пошегувате със себе си, а не се ругаете. Ако ругаете себе си още по-лошо ще стане настроението ви. А именно да се пошегувате, да ободрите себе си трябва. Помислете за нещо хубаво, но идете и направете това, което трябва.

Тоест вие СЕ УЧИТЕ ДА ПРАВИТЕ ДОБРО.А се учите, защото е нужно да преодолеете егоизма си, който не е призван да прави добро сам по себе си, той има други функции. Негова особеност е да застави тялото ви,организма ви да оживее и затова всичко се избира удобно, изгодно за вас самите. И тогава организмът оцелява, когато се хваща за удобното, изгодното. А доброто не е свързано с това. То е друг принцип на живота. И тъй като у вас от природата този егоизъм е много силен и мощен изначално, то вие трябва да се учите да правите Добро, което е присъщо на сърцето ви, условно казано на душата ви. Това е вашето естество, душата  е призвана лесно да прави това. Но вие сте призвани да направите това посредством или чрез биологическия си организъм, който е основан на егоизма, на инстинктите.. И се получава, че  вие трябва да приучите този организъм…Но трябва да се прояви силата на волята у вас.И тжгово, и самата сила на волята също ще трябва да се развива. Тя не може така сама по себе си да се развие, нея я развиват. И ето защо това е вашата работа, това е праведният труд – най-сложният на земята труд,най-труден…Ако има някаква възможност да помогнете на някого – толкоз –вие живеете, вие имате уникални обстоятелства да помогнете на някого…Трябва да се научите да виждате главната ценност –умението да изработите тази радост – когато видите ближния, значи вие имате възможност да му бъдете полезни, макар и едва едва, но полезни. Даже и да се помолите за тях – вие вече сте им донесли помощ, помислили сте нещо добро, пожелали сте им здраве,щастие – вие вече сте им помогнали, защото това РЕАЛНО ДЕЙСТВА. А ако живеете под един покрив -  нещо да почистите, да подадете, да приготвите, да сготвите, по какъвто и да е начин да внесете частица радост – вие вече помагате на ближните си…”